В НАВЕЧЕРИЕТО

 

1. Генерал-лейтенант Михаил Дмитриевич Скобелев, прославил с необикновената си храброст в боевете за Плевен.

 

2. Генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко, командир на Предния отряд.

 

3. Генерал-адютант Едуард Иванович Тотлебен, “удушил” Осман паша в Плевен.

 

4. Генерал-лейтенант Фьодор Фьодорович Радецки, пристигнал в последния момент със спасителна помощ на връх Шипка.

 

5. Генерал-майор Михаил Иванович Драгомиров, командир на 14-а пехотна дивизия, която форсира Дунава и първа слиза на българския бряг на 15 юни 1877 г.

 

6. Генерал-майор Николай Григориевич Столетов, началник на българското опълчение и на отбраната на връх Шипка.

 

7. Генерал-адютант Николай Николаевич Обручев, автор на руския страгетически план за водене на войната от 1877-1878 г.

 

8. Подполковник Константин Искров Кесяков, българин на руска служба и командир на Първа опълченска дружина.

 

9. Така изглеждаха първите български войници след столетия отсъствие на българска войска.

 

10. За българските опълченци стоенето на пост пред Самарското знаме – бъдещата светиня на българската военна слава – беше не само задължение, но и въпрос на чест и гордост.

 

11. Преминаването на Дунава можеше да се смята да обезопасено чак след неутрализирането на турския военен флот по реката. Атаката на мидшипман Николов срещу турски монитор.

 

 

ВЪРХЪТ НА СЛАВАТА (21-26 август 1877 г.)

 

12. Светкавичните действия на Предния отряд го отведоха в Тракия само за няколко седмици. При Нова Загора киевските хусари се сблъскаха с 27-хилядната армия на Сюлейман паша. Под натиска на превъзходящите сили 7500 руси и българи водени от ген. Столетов се укрепиха на връх Шипка с твърдото решение да измрат до крак, но да не пропуснат корпуса на Сюлейман паша да форсира Балкана и да се съедини с войската на Осман паша в Плевен.

 

13. Скоро върхът бе подложен на атаките от страна на войниците на Сюлейман паша.

 

14. Атаките следваха една подир друга...

 

15. ... все по-ожесточени и ожесточени.

 

16. Офицерите сами водеха българските и руските войни в смели контраатаки.

 

17. Българският опълченец, унтерофицерът Леон Крудов, захвърли обратно една неизбухнала турска граната в редовете на врага.

 

18. След петтдневни битки, на 26 август 1877 г., боеприпасите се изчерпаха и българите започнаха да косят врага с камъни, дървета и дори с труповете на загиналите си другари.

 

19. По същото време отчаяно бързащите от Елена подкрепления начело с ген. Радецки се качиха по двама войника на кон, за да пристигнат навреме и да спасят не само своите другари на Шипка, но и изхода на войната.

 

20. Най-накрая водата под връх “Свети Никола”, която се намираше под турския обстрел и наливането й всеки път струваше по няколко убити българи и руснаци, беше свободна.

 

21. Но за юнаците на Шипка войната не свърши с адските августовски жеги. Пред тях стоеше и лютата зима в Балкана.

 

22. Студовете ставаха все по-силни и патрулите започнаха да намират другарите си потънали във вечен сън под снега.

 

23. По същото време ген. Радецки телеграфираше от върха: “На Шипка всичко е спокойно”.

 

 

МЕЖДУ СРАЖЕНИЯТА

 

24. Малко почивка. Противникът нека постреля в шинелите.

 

25. На хиляди километри от родината военната поща винаги се очакваше с нетърпение.

 

26. Турците също имаха шпиони, които работеха за тях, поне до момента на залавянето им.

 

27. Понякога руските войници разпознаваха тленните останки на другарите си по кокардите на техните фуражки.

ПЛЕВЕН ПАДНА! (20 юли – 10 декември 1877 г.)

 

28. Плевен се оказа костелив орех във фланга на настъпващите руснаци. Превърнат в мощна крепост от способния Осман паша, той предвещаваше много атаки и море от пролята кръв.

 

29. Пристъпите на руските и румънските войници бяха смели, но биваха сравнително лесно отблъсвани от турците.

 

30. И то 3 пъти, като всяка атака струваше все повече жертви на атакуващите.

 

31. Макар и с откъсната от снаряд ръка, тръбачът не спираше да свири “атака”.

 

32. А поручик Нагел въпреки строшения си крак продължаваше да командва своята батарея.

 

33. На 30 август 1877 г. генерал Скобелев или Ак паша (Белия генерал), както го зовяха турците, лично атакува вражеските позиции, проявявайки храброст, впечатляваща и свои, и врагове.

 

34. На 31 август турското контранастъпление принуди руснаците да се изтеглят от завзетия периметър, който остана да отбранява майор Горталов, загинал героично на позицията си.

 

35. Новите руски атака при Горни и Долни Дъбник струваха безброй жертви на нападащите и показаха некадърността на руското командване, решило, че Плевен може да падне с фронтална атака без оглед на жертвите.

 

36. Едва след като ген. Тотлебен прекъсна линиите на снабдяване на Осман паша, турският гарнизон изпадна в безнадежно положение и руските атаки добиха смисъл. При атаката на Телиш особено се отличиха уланите от императорската гвардия.

 

37. А когато в битката се включиха и лейбгвардейските хусари, турските позиции при Телиш бяха прегазени в края на ноември 1877 г.

 

38. На 10 декември дойде и краят – Осман паша опита да пробие руските позиции и да спаси войската си от плен, но пробивът завърши с катастрофа и с капитулацията на турците.

 

39. Раненият Осман паша, предаващ сабята си на ген. Иван Ганецки.

 

40. С качествата си на пълководец Осман паша беше спечелил уважението дори на руския император Александър ІІ, който прие пленения защитник на Плевен и му върна сабята.

 

41. Войската ликуваше: “Ура, Плевен падна!”

 

 

 

КРАЯТ

 

42. Руските войски форсираха зимния Троянски Балкан “по суворовски”.

 

43. Последната битка при Шипка, в която турците опитаха безрезултатно да преодолеят прохода.

 

44. Битка за оръдието – руски воиници срещу черкези.

 

45. След разгрома на последната боеспособна турска войска, тази на Вейсел паша, русите навлязоха в Тракия. Бой по улиците на Пазарджик.

 

46. Останала без повече възможности за съпротива, Османската империя поиска примирие от Русия.

 

47. На 3 март 1878 г. в градчето Сан Стефано беше сключен предварителния мирен договор между Руската и Османската империи. Разочарованията и покрусените надежди за българите щяха да дойдат по-късно – в Берлин.

 

Aspandiat