от Даниел Проданов

Авторитети в социалните науки твърдят, че три поколения са напълно достатъчни, за да бъде подменен изцяло културно-цивилизационният код на едно общество. Факт е, че в бясното времево ускорение на последните три десетилетия у нас не беше отделено достатъчно внимание на радикалната подмяна, която се случва в умовете на населението. Периодът на „прехода“, съвпадайки с масовата дигитализация, хвърли обществото в съвършено нова реалност. Същото това общество нямаше никакво време да реагира. Нещо повече – докато се променяше, отваряйки се към света, то остана със затворени очи за собствената си ценностна деградация и тоталното разкъсване на вековни социални връзки.

Стигна се до днешната тежка социална фрагментация и вледеняващата неспособност за елементарно единодействие, които са превзели съзнанието на държавнотворния елемент – българите.  Дотолкова, че днес едва ли някой би се наел да артикулира ясно съдържанието на понятието българин, тъй като свъсем логично и самото то е претърпяло сериозна атомизация.

Днес голяма част от българите живеят като полукрепостно население, което се бори за своето и на своите деца физическо съществуване. Друга сериозна група обитава няколкото големи града, които предлагат приемливи условия за живот и дори често се възприема като някакъв вид средна класа, каквото и да означава това в нашите условия. Оптимистите във времето – както ги нарече президентът Румен Радев – са хората, които  са останали в България и по някаква причина все още вярват, че по-добър живот е възможен на тази територия – макар и някъде напред във Времето. Или – което никак не е за пренебрегване – не вярват в позитивна промяна, но въпреки това стоически отказват да напуснат своята родина. Българи във времето. Оптимистите в пространството – отново от същото изказване –  са тези, които са напуснали страната (или предстои да го направят) в търсене на лично или семейно материално благоденствие, отвратени от реалностите у нас и абдикирали от възможността сами да им влияят, колкото и трудно да е това. Те са избрали да насочат своя оптимизъм към осезаемото и постижимото – към Пространството. Към тази група спадат голяма част от етническите българи с висок образователен ценз и в трудоспособна възраст. А тяхната солидарност и енергия, изобщо тяхното присъствие е крайно необходимо на Оптимистите във времето, за да увеличат своята увереност, своя интелектуален и демографски потенциал; за да станат мнозинство и в крайна сметка да възстановят държавата си.

Осъзнатото желание за единодействие между Оптимистите във времето и Оптимистите в пространството е цел, която може да има екзистенциално значение за българската народност като държавнотворен елемент на тази територия. Навярно би било много по-рационално да признаем липсата на големи поводи за оптимизъм и да приемем тезата, че песимистът е добре информиран оптимист. Изборът е ваш.

Сигурно е, че независимо дали се възприемаме като оптимисти или песимисти, не ни остава много време за губене. Но както казва проф. Иво Христов – първото условие за реално действие е да осъзнаеш драматичността на ситуацията. За да се доближим до изпълнението на това първо условие, е необходимо да изясним причините за случилото се в един по-общ културно-цивилизационен план. Както и да не забравяме трите големи битки на Възраждането от 18-19 век, които звучат смайващо актуално днес – качествено българско образование, духовна еманципация и политическа независимост.

ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ЕЛИТИ

Първоначално е нужно временно да се абстрахираме от идеята за хилядолетна България и от спомените за нашите велики царе. Те няма да помогнат, освен по отношение на самочувствието. Съвременната българска държава се ражда през 1878 г. В държавническо отношение не съществува абсолютно никаква фактическа приемственост между нея и Второто българско царство. Българите са запазили своето име, език, писменост, религия и традиции, което само по себе си е огромно постижение. Но в политически план историята на днешната българска държава започва в Сан Стефано и това никога не бива да се забравя.

Подписването на Санстефанския мирен договор, 3 март 1878 г.

За да осмислим драматичността на ситуацията, е необходимо да познаваме добре именно историята на България след Освобождението. И изглежда, че трябва да направим някои тежки признания, които – по една или друга причина – са колкото логични, толкова и непопулярни към днешна дата. Признания, които навярно биха прояснили причините българската нация да не успява да излъчи устойчива и националноотговорна управленска класа.

I.

Въпреки зачестилите опити за подмяна на масовите представи за характера на Османската империя, трябва да сме наясно, че петте века в нейните граници са огромна и незаобиколима предпоставка българският народ да не съумее да излъчи адекватен политически елит. Едва ли е случайно, че великият Георг Вилхелм Хегел завършва своето средно образование, написвайки труд, озаглавен „Плачевното състояние на изкуствата и културата при турците“. Впрочем това се случва именно в периода, когато започва нашето Възраждане. Днес малка, но за сметка на това много шумна група „историци“ упорито се опитва да ни убеди колко прекрасен е бил животът на българите в мюсюлманската империя. Колкото и безумни аргументи да приведат в своя полза тези индивиди, никога няма да изтрият от нашето колективно съзнание спомена за нашествениците, които направиха така, че най-старата европейска държава да се опитва да възпроизведе цели епохи в културно и икономичеко отношение в рамките на десетилетия. Ретроградната и деспотична мюсюлманска империя векове наред потиска естественото развитие на българския народ като част от неговото изконно европейско семейство. Ако някой има претенции към съпротивителните сили, които българите са проявили през годините, то нека да припомним, че в крайна сметка нито една балканска страна не постигна своята независимост без помощта на Русия.

II.

След Освобождението българският народ де факто не успява да припознае своя политически елит като изразител на своите интереси. С основна роля за това е и немската династия, която управлява страната близо 60 години. Могат да се дадат много исторически примери за липсата на такова доверие, но едва ли има по-добър маркер от творбите на Алеко Константинов. Все пак не можем да не споменем безумните политики, довели до две национални катастрофи и колаборация с нацистите. Няма как да затворим очи за това, че за 66 години този политически елит фактически така и не успява да реализира индустриалната революция на българска почва. И още нещо – най-масовата и най-българска в своя генезис партия БЗНС е жестоко инквизирана и доведена до положение на пълен разпад за няколко десетилетия. А това се помни. Буржоазният следосвобожденски елит се провали тотално и причина за това не е нито СССР, нито БКП, а неговата реакционна същност, неговата безгранична алчност и политическото му късогледство. Резултатите от управлението на страната в периода 1878 – 1944 г. се оказват пагубни за националния идеал и същевременно оставят България в чакалнята на модерните общества. За своя изненада считам, че в случая е подходящ един цитат на Уинстън Чърчил. От истинските. Думите са изречени пред Камарата на общините на Великобритания, забележете, на 2 август 1944 г.:

„Три пъти хвърляна във война на страната на губещите от една жалка шайка престъпни политици; политици, които изглежда винаги са налице, поколение след поколение, за да доведат страната си до катастрофа. Три пъти през моя живот тази окаяна България подложи своето селско население на всички угризения от войната и всички наказания от поражението. За тези политици моментът на покаянието все още не е отминал, но вече изтича.“

Из частите на 3/6 бригада: Молебен на 27 ноември 1917 г., Южния фронт 1910-1920, Албум на полковник Аспарух Коларов, Първа световна война (1914-1918). Източник – Изгубената България

III.

С много уговорки социалистическият период е най-успешният за България в цивилизационно отношение, но неговият късен елит се разграничи от своите сънародници с цел лична облага, с което постави на карта бъдещето на цели генерации. Този елит се призна за импотентен да запази социалната държава в условията на либерална демокрация. Не беше достатъчно грамотен политически, за да се превърне в нещо повече от обслужващ персонал с жалки претенции да стане част от световния елит.

Има огромна разлика между симпатизирането на определен режим и неговото анализиране. Фактите говорят, че в десетилетията след Втората световна война страната ни достига най-високите си исторически нива в сферите на образованието, здравеопазването, високите технологии, производството, спорта и др. Това твърдение е напълно безпристрастно и за неговата достоверност свидетелстват редица експертни оценки и дори авторитетни изследвания от противоположния лагер в Студената война. Не бива да забравяме ударното преобразование на една потънала в кал селска държава* в индустриален център на Балканите, което едва ли е било възможно без определени рестрикции за свободата на словото и правата на човека като цяло. Важно е да сме наясно с тези факти, не за да изпадаме в носталгия или да неглижираме жестоките недъзи на социалистическата държава. Напротив, акцентът тук е, че въпреки безспорните резултати в основополагащи сектори, БКП не успя да излъчи елит, който да се справи с предизвикателствата на времето и да отстоява националния интерес. Вместо това третото поколение управленски кадри на соцпартията показа махленски тарикатлък и виртуозни умения в задкулисните договорки. Отново съм изненадан от аналогията, която се появява в мислите ми. Този път думите са на нашумелия с любовта си към различни режими Стефан Цанев:

„Съжалявам, че доживях свободата, че не умрях с мечтата си за свобода.“

IV.

Ние изгубихме Студената война и носим последствията от този факт. Сгромолясващият се Съветски съюз изостави своите партньори от Източна Европа, докато неговият късен елит осребряваше собственото си предателството. И логично, като проекция на доскорошните господари, част от висшата номенклатура на БКП реши да предаде/продаде своя народ. Всъщност това беше вид показно за предстоящото да се случи в условията на прохождащата либерална демокрация. Просто отне време и редовите българи да схванат новите правила на играта. А за да ги схванат по-добре, трябваше нещо, което да прилича на идеология. Тъй като господстващият неолиберален модел е някак труден за разбиране в идеологическо отношение за редовия източноевропеец, решението бе по оруелски просто – дайте им нещо, което не значи нищо и им го повтаряйте до втръсване. Дайте им, например, евроатлантически ценности. Ще си позволя да цитирам Вашингтонския договор за създаване на НАТО от 1949 г., тъй като това е най-сериозният документ, в който се употребява понятието евроатлантически ценности:

„Решени да защитават свободата на своите народи, тяхното общо наследство и цивилизация, които се основават на принципите на демокрацията, свободата на личността и върховенството на закона, в стремежа си да съдействат за повишаването на стабилността и благоденствието в Северноатлантическата зона, решени да обединят усилията си за колективна отбрана и за запазването на мира и сигурността, сключват настоящия Северноатлантически договор…“

В договора става дума за свободата на народите на Белгия, Холандия, Люксембург, Франция, Обединеното кралство, Съединените щати, Канада, Португалия, Италия, Норвегия, Дания и Исландия, които очевидно са били притеснени от първа по рода си в исторически план руска експанзия към северноатлантическото крайбрежие. Нека си представим картата на света за момент и приложим към нея цитирания откъс. Проблемът е, че България чисто географски няма нищо общо със северноатлантическия свят, дори никога не е била английска или френска колония. Българската култура е в основата на източноевропейската гръко-славянска православна цивилизация както в езиково, така и в религиозно отношение. Да не говорим, че цитатът е от учредяването на военен съюз, който десетилетия наред е държал на мерника на стратегическите си ядрени оръжия  големите български градове. Детска игра е да проследим хронологично как НАТО се приплъзва към руските граници, естествено отново с оправданието за предстояща руска агресия. Струва ми се, че е инфатилно дори да се коментират подобни изпразнени от съдържание обяснения.

Родните евроатлантици често са хора, които се опитват да изместят цивилизационния център на българската нация на запад от чисто финансови подбуди. Това води до превръщането ни в една глобализирана западна постколония, която няма никакъв шанс за сериозна роля в новото си геополитическо семейство. Семейство, което приемаме като извор на ценности, виновно забравяйки срамното му и кърваво колониално минало. Воден от подобни разсъждения, си позволих да опитам да дам собствена дефиниция на понятието евроатлантически ценности:

Едва ли е спорно, че елитът на прехода не успя дори да запази завареното положение на средна европейска страна**. В подчинение на собствената си алчност политиците ни абдикираха по шокиращ начин от своите основни задължения. Ако вземем предвид безспорните опити за осъществяване на националния идеал от следосвобожденския елит, безспорното превръщане на България в индустриална държава през социализма и най-вече безспорното продължаващо увеличение на населението и в двата периода, може би е редно да си зададем въпроса: какво точно се опита да направи за страната днешната политическа класа? А как се опита да спре евакуацията, която предприеха поне 2 милиона души? Навярно е редно да приемем мрачния факт, че днешният елит е напълно импотентен в държавническо отношение и дори не може да се сравнява с предшествениците си от царско и социалистическо време, въпреки всичките им недъзи.

ПОДМЯНА И ЕВАКУАЦИЯ

Смяната на политическия строй беше съпроводена от ударното навлизане на съвременните технологии в ежедневието. С всички произтичащи от това последствия, които са поле за отделен материал. Семейните, приятелските и дори съседските отношения вече са много по-близо до глобалните тенденции, отколкото до характерните за България добри традиции. Телевизията бързо накара хората да фантазират, че живеят в един прекрасен свят на усмихнати и спретнати лелки, които коментират праха си за пране, докато мъжът им играе на плейстейшън с децата. Бяхме запленени от модерните масови забавления, докато наоколо бързо се разграждаше всичко, което нашите родители са изградили. Мина време, докато започнем да осъзнаваме размерите на невъобразимата простотия, която всъщност се излива от телевизионния екран. И това е нормално, тъй като нашата психика не беше подготвена по никакъв начин за подобни влияния. Превърнахме се в идеални консуматори за отрицателно време. Забравихме своята способност за елементарно колективно действие, ако изключим цикличното излизане на улицата, своеобразна декларация за присъствие и, за съжаление, нищо повече.

Същевременно страната беше напусната от поне 2 милиона души, армията беше приведена до унизително състояние, интелигенцията беше натикана в тъмен ъгъл, индустрията беше унищожена със замах, спортът дори не може да бъде сянка на своето минало, а българските пенсионери са подложени на откровен демоцид***. Наложи се да събираме средства за болните си деца чрез „Българската Коледа“. Разбира се, за всичко това беше нужно едно незаобиколимо условие – политическият елит беше жалък и подкупен съучастник, за което вече стана дума. Големите медии правеха всичко възможно да изглежда така, сякаш нещата се случват чудесно. Ако при вас не е така, вината си е ваша. Не сте достатъчно конкурентни, креативни и предприемчиви. Ако не сте добри в пазарното съревнование, запишете си единадесетата божа заповед, която не на шега може да се изведе от теорията на Адам Смит за „невидимата ръка“: Конкурирай ближния!

Тази „заповед“ е метафора за същността на така наречения преход у нас, а и не само. Преход от колективизъм към индивидуализъм, от планова към пазарна (безпланова?) икономика, от държавна цензура към идеологически монопол на медийните гиганти, от Изтока към Запада, от българското и балканското към глобалното и модерното. От изгубилия съветски социален експеримент към победилия либерален модел и „невидимата ръка“ на пазара.

В крайна сметка можем да се спрем на двата най-мощни цивилизационни процеса, които се случиха у нас след вдигането на Желязната завеса.

I.

Без да навлизаме дълбоко в сферата на демографията, можем да констатираме, че в последните три десетилетия е налице изключително интензивен процес на обезлюдяване на територията ни. Не са необходими експертни познания, за да осъзнаем, че напускането на повече от 2 милиона наши сънародници е драматичен момент в историята ни. Никоя война, нито дори всички войни след Освобождението взети заедно, не се доближават до подобна трагична статистика. Този процес е съизмерим само със своеобразен библейски Exodus – Изходът. Прилика, която може би се подсилва от историческата връзка на българския народ с този на евреите. Разликата е, че българският Изход не изглежда като спасение, а точно обратното. Цялото това стремглаво напускане на територията има стряскащите белези на специфична евакуация.

Нужно е да осъзнаем какви са причините, които ни карат да се евакуираме от прекрасната си родна земя. И ще бъде добре да не попадаме в множеството капани, които съпътстват това осъзнаване. Всички тези българи не напуснаха страната си нито заради КОЙ?, нито в търсене на автентичните евроатлантически ценности. Генезисът на българския Exodus е в комбинацията от влошаващите се условия за живот у нас и благоприятната среда, която се създаде за измамно, дори патологично, сляпо следване на западния цивилизационен модел, който упорито се излъчваше и все още се излъчва денонощно по медиите. Получи се така, че младите хора в България просто няма откъде да чуят или видят подходящ модел за подражание, който да ги насърчи да градят семейство у нас. Изпаднахме в крайност на възприятията, която е много по-тежка дори от реалната картина в страната. Все пак България е най-бедната страна, но в съюза на най-богатите. Неозсъзнавайки този факт, много млади хора напуснаха страната без да направят какъвто и да е опит да се установят тук. Разбира се, за да искаш да се устроиш в дадена държава, било то и твоята собствена, е добре тази държава да притежава нещо като суверенитет. Суверенитет не само в политическо, но и в културно отношение.

II.

Никога преди България не е била обект на толкова ефективна идеологическа пропаганда с толкова пагубни последствия. Нищо не успя да атакува по толкова ефикасен начин корените на това, което сме свикнали да наричаме българщина –  езика, духовността и традициите, семейството и обичаите. Разходете се навън. Обърнете внимание на надписите, които ви обкръжават по улиците. Каква част от тях са изписани на кирилица? Как се случи това? Да, изглежда глупаво, но това е част от същността на голямата подмяна, която преживяваме. Дали популярните музикални канали ни засипват с дълбокомисления американски поп, защото това е най-стойностното в музикалния бранш? Вижте програмата на големите киносалони. Смятате ли за нормално, че на фона на многобройните качествени европейски (включително български) продукции, у нас се прожектират само мегакомерсиални боклучави в художествено отношение холивудски блокбъстъри? Наистина ли най-доброто за вашата вечер е поредният риалити формат, в който жертви на пластичната хирургия спорят коя е столицата на Норвегия?  Наистина ли нашата култура е толкова бедна или просто сме попаднали в клопката на елементарните удоволствия, които чисто и просто ни връщат към един отдавна отминал етап в еволюцията на мисълта?

***

Отговорите на подобни въпроси са някъде в бъдещето, а навярно и никога няма да бъдат дадени. Опитът да се противопоставим на тежката участ, която е надвиснала над нас като общност обаче, неотменно минава през формирането на нов тип политически елит. Елит, който е наясно с цялата драматичност на днешната родна реалност. Елит, който осъзнава себе си на първо място като български с всички произтичащи от това неудобства. Интернет и социалните мрежи дадоха неподозирана трибуна на много от качествените хора, които по една или друга причина не са попаднали в клопката на мейнстрийм идеологията. В България има предостатъчно ерудирани и отговорни личности, които биха могли да се противопоставят на споменатите тенденции днес, за да ни има утре. Напоследък изглежда, че промените в международната конюнктура могат да дадат положителен тласък върху процесите у нас. Дали ще се възползваме от него, зависи само от желанието ни да се съхраним като нация.

Бележки:

*На 9.9.1944 г. България има 22 195 пътища, но само 3.6 % от тях са с трайни настилки, т.е. около 500 км. Източник: http://nmihaylov.com/wp-content/uploads/2009/10/sap-2.pdf

**Според Индекса за човешко развитие на ООН към 1990 г. България се нарежда на 26-то място в света. Източник: http://hdr.undp.org/sites/default/files/reports/219/hdr_1990_en_complete_nostats.pd

***Треминът „демоцид“ се използва в случаи, когато хората са жертви на собственото си правителство, за разлика от термина „геноцид“, при който се приема, че става дума за жертви на политиката на чужда държава.