На 23 октомври 1989 г. американският посланик в България Сол Полонски има делова вечеря с Петър Младенов. Една от темите е „Възродителния процес“ и репресиите срещу мюсюлманите. В един момент, според доклад на ЦРУ, Младенов излиза от емоционален контрол и казва: „Какво, всъщност, искате от нас? Всичко, което поискахте, направихме”.

Смята се, че Александър Мирчев – секретар в ЦК на БКП и помощник на Луканов, е докладвал в американското посолство всички новини, свързани с ръководния орган на БКП. Той предоставя на Сол полански прословутото писмо на Младенов до Живков, което предшества преврата на 10 ноември. Въпреки, че в доклада името на приносителя е прикрито, съмненията отиват към Мирчев.

Основанията: След детронирането на Тодор Живков той заминава на специализация в САЩ и повече не се връща. Там създава верига и от фирми и го подозират в схемата за изнасяне на пари от България. Днес д-р Мирчев е уважаван член на американското общество, университетски преподавател и собственик на „Крул Корпорейшън”, чиято основна цел е  консултантска дейност на световни проекти.

От 3 януари до 14 май 1990 г. се провежда така наречената Кръгла маса, на която управляващи и опозиция се договарят за начина на преход към демокрация и пазарна икономика. Иван Костов участва в качеството си на консултант на тогавашния казионен профсъюз. По-късно е предложен за депутат във Великото народно събрание като експерт на левицата, но кандидатурата му не е приета.  На предложението да се присъедини към сините, отговаря така: „Оставете ме на мира, не мога да се занимавам с политика, защото съм в една фирма на КНСБ. Искам да работя за пари. Ако се занимавам с политика, ще остана гол.” По-късно размисля и приема. Според някои източници от средите на БСП, това става по препоръка на Андрей Луканов.

„Капитаните” на двата отбора, участващи в кръглата маса, са Андрей Луканов и Желю Желев. Двамата се обръщат един към друг с „другарю”, същото обръщение ползват и останалите участници в дискусиите

Евгений Михайлов е автор на първия официален компромат след промените. На 14 декември 1989 г. той заснема момента с широко известната реплика на президента Петър Младенов: „Най-добре танковете да дойдат”. Компромат е не самото филмче, а че влиза в употреба чак след 6 месеца – по време на предизборната кампания през юни 1990 г. Танковата касета води до оставката на Петър Младенов, но не помага на СДС да спечели изборите. Този запис се смята за едно от най-високите творчески постижения на завършилия в Москва режисьор,  и той го осребрява успешно през следващите години на прехода.

Само 4 дни след преврата на 10 ноември 1989 г. се възстановява Радикалдемократическата партия, като неин пръв председател е Елка Константинова. През 1993 г.  Александър Йорданов оглавява партията и остава на този пост до 2001 г.  На 30-я извънреден конгрес на РДП, проведен на 1 декември 2001 г. Александър Йорданов е свален от поста си.

Причината са приетите от ОДС промени в закона за политическите партии, според които партия, която не се явява на избори, автоматически се заличава. ИК на РДП взема решение партията да участва в парламентарните избори през 2002 г., но председателят Александър Йорданов бойкотира собствената си партия и отказва да подпише документите за регистрация в Централната избирателна комисия. Това налага спешно свикване на извънреден конгрес, на който се избира друг председател.

През 2008 г. Йорданов изненадващо се  включва във вътрешнопартийните избори за лидер на СДС, като се конкурира с Петър Паунов, Иван Сотиров, Мартин Димитров и други. Мартин Димитров печели убедително, а Александър Йорданов отбелязва рекорд с получения 1 глас в Дупница.

Въпросът за разсекретяване архивите на ДС е поставян 12 пъти в рамките на 36-тото НС, но с процедурни хватки се отлага неговото разглеждане, въпреки че СДС има лек превес. Основни вносители са Дако Михайлов и Йордан Куцаров от СДС. Последният опит е на Георги Марков, но той внезапно оттегля законопроекта си, когато става ясно, че ще бъде първа точка в дневния ред, и няма да може да бъде избегнато разглеждането му. Председател на НС по това време е Александър Йорданов, син на кореспондента на в. „Отечествен фронт“ във Варна Йордан Александров, за когото има съмнения, че е сътрудничел на тайните служби, но досието му е унищожени с оглед планираната демократична кариера на сина.

Първите НПО, наричани още тинк-танкове, възникват в края на ХIХ век в САЩ. През 80-те години на ХХ век те се превръщат в средство за американско влияние по света. В страните в преход като България, неправителствените организации се поддържат най-вече от американски донори и фондации. Основните ресурси  идват от фондация “Отворено общество” на Сорос, Американската агенция за развитие (USAID) и Световната банка.

През 1991 г. правителството на Андрей Луканов отпуска за „Отворено общество“  дарение в размер на 13,6 млн. лева.

Повечето лидери на големите НПО са деца на високопоставени членове на БКП или на формално безпартийната номенклатура. Един от тях е Евгений Дайнов, син на кореспондента на в. „Работническо дело”, а впоследствие директор на БТА и член на ЦК на БКП. Синът логично тръгва по същата партийна стълбица на израстване. Работи няколко години в Института по история на БКП, става зет на бивш член на ЦК на КПСС. Дайнов завършва и магистратура в колежа „Сейнт Антъни“ в Оксфорд със стипендия на фондация „Людмила Живкова“- факт, който той усърдно крие. Днес набеденият за син шаман е един от най-изявените антикомунисти-русофоби, оглавява НПО с гръмкото название „Център за социални практики”.

Политологът Огнян Минчев днес е шеф на неправителствена организация „Институт за регионални и международни изследвания (ИРМИ)”, а  през социализма е преподавал марксизъм в Софийския университет.

Михаил Неделчев – едно от сините остриета на прехода, участва в създаването на СДС. Става негов говорител и с това се изчерпва политическата му полезност за демокрацията.  Преди промените заема привилегирована длъжност в издателство „Български писател” (казват, че пишел речите и на Джагаров). Цялото му дисидентско минало, според Николай Колев-Босия, е свързано с това, че през 1981 г. по неведоми пътища се е сдобил със значка на полското движение „Солидарност”.

Журналистът Иво Инджев освен със съветската си диплома и агентурно досие е известен и с борческото си родословие. Майка му Люба Асенова Инджева от телефонистка в МВР стига до офицерско звание като агент във II отдел на IV  управление на ДС.  Службата се занимава основно с подслушване на телефонни разговори и проверка на писмена кореспонденция, външни наблюдения и проучвания.

Бащата на Люба Асенова и дядо на Инджев  е ятак и член на БКП от 1926 г. На 9 септември взема активно участие  в установяване на народната власт, след което през 1948 г. постъпва на работа в МВР. Братът на Люба Асенова (чичо на Инджев), Емил Асенов Стоянов, е член на РМС и активен борец против фашизма и капитализма. Като син и внук на предани на народната власт лица Иво Инджев получава шанса да се образова в Москва.  В разрез с установената практика за вербуване, сам подава молба в Държавна сигурност да бъде назначен за агент в  разузнаването. По-късно той обяснява  желанието си със своята незрялост и още нещо: ”На младеж като моя милост Държавна сигурност, освен всичко друго,  обещава  кариера, власт, влияние, пътувания и пари, разбира се. Звучеше много примамливо  и вълнуващо”.

Източник: mejdu-redovete