Поптодорова беше направо озверяла /в интервюто си по Нова телевизия/. И дори онези – и аз до тази вечер бях между тях – които са изпитвали неловкост от Варшавската й афера, сега вече със сигурност са били попарени. От нейната агресивност, от свирепия й поглед, от нотките на истеричност, които тя, изглежда, си мислеше, че ще я омилостивят в очите на публиката. Изключено е това да се е случило, напълно изключено. Едно обикновено човешко извинение щеше да й свърши 1000 пъти по-добра работа.

Ужасно срамна беше злоупотребата със смъртта на детенцето й, както и с болестта на съпруга й – тази промислена злоупотреба изцяло беше извън нормалната човешка чувствителност. А натрапчивата й агресивност със сигурност е изгребала и последните остатъци от състрадателност в публиката.

Поптодорова се оплака от „лъстивата жестокост“, проявена към нея. Но тя, от своя страна, я прояви към зрителите. Фактите бяха омаловажени от вихрушката на агресивност: аферата не била тема за България /?!/; кремът не бил българска стока – някакво си 50-грамово бурканче; стоката била възстановена – и то неупотребена; извинила се и пр. И, в края на краищата, какво значело някакво кремче в сравнение с 10-те милиарда долара, откраднати в България – от кого, така и не стана ясно.  Това трябваше да бъде най-сериозният аргумент на Поптодорова. Трябва да си напълно обсебен от страховете си, за да правиш подобни шизофренни паралели.

Подходът на Поптодорова беше изцяло грешен – инцидентът да се оправдава истерично и заплашително. А пътьом и чрез елементи на самогероизиране. Например, тя отлично знаела, какви са мерките за сигурност на летищата – била пренасяла поверителни документи за Хизбула?! А чужди дипломати пък я питали, дали не е пресякла нечии интереси. „Да“ – беше отговорът. Била накърнила интересите на хора, които се опитвали да придобият легитимност пред американските власти.  Внушението трябваше да бъде, че тия хора са й поставили кремчето в чантата.

Такава глупост беше успял да измисли щабът й от разни пасита, аговци и пр. – на които Поптодорова благодари. Пасито дори й предложил работа. Приемай я – и продължавай да мислиш българите за идиоти.

След цялата истерия един най-обикновен въпрос не получи отговор: защо Поптодорова не се е обадила още при пристигането си София, за да съобщи за грешката си, а е чакала цели три дни – за да я заловят и унижат при завръщането й във Варшава.

Финалната поанта на Поптодорова беше: „Лошите неща се случват на добрите хора“. И още: „Няма кой да ме откаже от принципите и наследството ми – енергията ми се върна обратно“.

А истински добрите хора – обикновените българи, които някои смятат за идиоти, скоро няма да дочакат покаяние от своите грешници.

Кеворк Кеворкян, Фейсбук

bultimes.com/kevorkyan-balgarite-koito-nyakoi-smyatat-za-idioti-skoro-nyama-da-dochakat-pokayanie-ot-svoite-greshnitsi/