2010 година. Тодор Великов от РЗС хвърли бомба: съществувал доклад на VI -то управление на ДС от 23.01.1989 г.,съдържащ списък с лица, одобрени за „нова ръководна класа в условията на демокрация на Народна република България”. Той бил подписан от ген.-майор Боян Велинов, заместник шеф на същото управление. От него ставало ясно,  че Иван Костов е попаднал в политиката с любезното подбутване на ДС и ГРУ. РЗС настоя да бъде разсекретен и оповестен този доклад. Комисията по досиетата се самосезира и обеща да изпрати запитване към архива на МВР. „Ако съществува, това е служебен доклад, имаме право да го изискаме и МВР трябва да ни го изпрати“, каза Евтим Костадинов и забрави. И никой от журналистите не го подсети, че въпросът остана висящ.

„Да твърдиш, че има режисура на прехода, е един вид да споделяш идеята за световната конспирация, идеята за световния заговор“, изрече пък в своя защита Костов.

Разбираемо. Списъкът „Велинов” щеше да взриви удобното настояще на номенклатурчиците, назначени за демократи след падането на Живков. Преходът беше натъкмен според интересите на синовете на старите партийни функционери – капитализъм за лично ползване, облечен  в комунистическия принцип: „От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите”. А техните потребности бяха високи – цялата общонародна собственост и финанси в ръцете на шепа избрани. Костов притежаваше всички качества да изпълни заданието: професионалист в своята област, харизматичен, добър оратор и манипулатор.

Неповлияна от задкулисни интереси  опозиция нямаше да подмине лустрацията, а като министър-председател Костов отсече: късно е, малко хора ще бъдат засегнати. Синият президент Стоянов беше още по-категоричен: „Не мисля, че законът ще има оздравителен ефект за българското общество. Ние вече сме седем години след 10 ноември. Не можем непрекъснато да се озъртаме назад и не може да се движим бързо напред, носейки като раница непрекъснато на гърба си сенките от миналото“.

Двадесет и шест години по-късно, когато подлежащите на лустрация вече са в другия  свят, в пенсия или в частния бизнес, антикомунистите-перестройчици отново подхванаха тази речитатив. Може би защото вече знаят, че тя няма да стъжни живота на никого.

Както би казал Илия Минев, и без списъци са разпознаваеми.

Тодор Великов постави в риск  постигнатата хармония между синия и червения лагер. Ограбеното с виртуозна сръчност и поделената по братски  власт бе застрашена от някакъв списък на ген. Велинов, чието име малцина бяха чували преди това. Вън от съмнение е,  че публикуването му би довело до радикално пренареждане на политическата шахматна дъска, разграждане на двете крила на БКП – БСП и ДСБ и другите партии, приютили под крилото си дейци от тайнствения списък. Плюс всенародно искане за лустрация  за всички, замесени и съдействали за криминалния разрушителен преход. А те тази власт без кръв я взеха, но не за да я връщат обратно с цената на собствената си кръв.

И събития преди 10 ноември подкрепят съществуването на списък за новата номенклатура, независимо от твърденията на Бай Костов. При нережисиран преход в центъра на събитията щяха да попаднат истинските дисиденти, от тях щеше да бъде селектирана новата управленска класа. Но перестройчиците изхвърлиха от редиците си дисидента Минев като улично псе,  въпреки че и до днес словоблудстват с името му и го използват безсрамно за собствен пиар.  Същото се случваше навсякъде в страната, с други хора. Най-големите послушници и пазители на марксистко-ленинските идеи изпълзяха по етажите на властта и публичния сектор, борейки се настървено срещу възможността за създаване на правова държава, основана на истински демократични ценности.

Да припомним кой беше Илия Минев и защо трябваше да бъде в челната редица на опозицията. Националист и антикомунист, един от водачите на Съюза на българските легиони до 1944 г., прекарал по-голямата част от живота си в социалистическите затвори. На 11 януари 1988 г. в дома си в град Септември, заедно с група съмишленици, основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). Агент на ДС, инфилтриран в редиците на учредителите, съобщава за заверата и част от членовете на дружеството са арестувани, а документацията е иззета. На 15 септември 1988 г. Минев обявява гладна стачка в защита на задържания  си съмишленик Петър Манолов. До преврата се намира практически под домашен арест, с мярка за неотклонение „подписка”. На 15 октомври 1989 г. идва нелегално в София да протестира срещу тоталитарния режим. Това се случва десет дни  преди историческия и пресилен протест пред „Кристал”. На 15 ноември Живков вече не е на власт и го освобождават от подписката. Три дни по-късно идва на първия митинг на опозицията пред църквата „Александър Невски, но новоизлюпените демократи не му позволяват да произнесе реч. В интервю за Иванчо Гълъбов Илия Минев казва: „ На този митинг трябваше да говоря и аз от името на НДЗПЧ, но за голяма моя изненада лицата Кюранов, Каракачанов, Петър Слабаков, Георги Мишев, Петър Берон, Румен Воденичаров, Тренчев извикаха милиция и ме изхвърлиха…казаха, че демокрацията била само за тях”.

Правилно. Някои от избраните за лица на прехода биха изглеждали като карикатури до истинския дисидент.

Но тогава нито Минев, нито българското общество знаеше, че голяма част от тези, които са му попречили да говори, ще бъдат разконспирирани като агенти на ДС, а за други и до днес витаят съмнения за укрити досиета, или за съучастие към службите като доверени лица..

През 1990 г. Илия Минев вече е никой, след като Румен Воденичаров оглавява НДЗПЧ. На 20 февруари 1990г. печатният орган на БКП, в. „Работническо дело“,  излиза с информация, че дружеството се разграничава от своя основател. Години по-късно Румен Воденичаров се връща в лоното на столетницата, вероятно като отплата за перфектно свършена работа по неутрализирането на дисидента.

Илия Минев не е допуснат и на прословутата закуска на президента Франсоа Митеран с български дисиденти на 20 януари 1989 г. в София, въпреки че са били състуденти.

По това време нищо не предвещава наближаването на преврата, но на Митерен му е организирана закуска с български дисиденти. Странно, нали? Управляващата партия, която прави всичко възможно да не се създаде организация за правата на човека, „сервира”  на френския президент 12 интелектуалци -„дисиденти”. Нещо като подвижна алея на славата „Те са нашата гордост”. Сред одобрените само Жельо Желев минава за дисидент, въпреки че е на яслата на Комитета за култура, останалите са добре поставени в обществото хора, но несъгласни с някои от политиките на партията. Дисидентството им се състои в създаването на Обществен комитет за защита на гр. Русе, въпреки че в същия комитет се включва и съпругата на Станко Тодоров, Соня Бакиш, други членове на ЦК на БКП, наред с разсекретени на по-късен етап агенти на ДС като Христо Смоленов. Русенския екологичен комитет, от днешна гледна точка, изглежда  като антрефиле на сценария за дестабилизиране на властта и детронирането на Тодор Живков от заинтересованите кръгове в БКП.

По повод разговорите на „Кръглата маса” през 1990 г. Илия Минев казва в интервюто за Иванчо Гълъбов: „ Съюза на демократичните сили, които участват на „Кръглата маса”, забавят процеса на преустройството. Забавят процеса към правов ред…Те помагат на управляващите, а те искат на всяка цена да запазят партията и привилегиите си…Воденичаров не представлява никого. Воденичаров е назначен от Държавна сигурност. Държавна сигурност казва, че аз не мога да бъда председател, а трябва да бъде еди-кой си…Той никога не е бил член на дружеството”.

Някои от участниците на „Кръглата маса“ също излъчват вибрации за съпричастност към неогласения доклад, но

Дали Политбюро е възложило на Велинов да отсее подходящите хора за постсоциалестическата публична и управляваща прослойка, или ДС е предложила на БКП формулата за запазване на водещата й роля и в условията на зададения курс за перестройка, знаят малцина.

Има вероятност подобен списък да е поръчан от Петър Младенов или Андрей Луканов, но вероятно е станало по-рано от цитираната от Великов дата. Създаването на неформалните движения през 1988 г. с активно участие на агенти в тях, по-скоро навеждат на извода, че докладът на Велинов е актуализирана версия на по-стар такъв.

Последният началник на Шесто управление, Димитър Иванов, казва, че ДС няма отношение към създаването на неформалните организации преди преврата. В същото време твърди, че не е бил в течение на заговора срещу Живков, защото: „Нарежданията вървяха по партийна линия. ЦК разпореждаше на градския комитет на партията в София и от там прехвърляха задачи на МВР”.

От Иванов  не може да се очаква признанието: ”По поръчка  на… ДС акуратно подбра и вгради доверени лица в редиците на опозицията, за да изпълняват и в новото време партийните повели. Тези лица са…”. Но от цитараното по-горе излиза, че архивът на ЦК на БКП е бил много по-важен от архива на МВР, което обяснява и подпалването на Партийния дом на 26 август 1990 г.

Пожарът започва през нощта след предупреждение на Пламен Станчев, член на „Инициатива за гражданско неподчинение“, че ще се самозапали, ако от Партийния дом не се махне петолъчката. И при най-добро желание от страна на партийния елит да удовлетвори искането, демонтирането на петолъчката не би могло да стане през нощта. После сградата изведнъж пламва, щурмувана е от тълпата, при което е унищожено и разграбено имущество в 94 помещения.

Част от архива, който можеше да осветли нюансите на прехода, в това число и следите към доклада на ген. Велинов изгаря безвъзвратно. Друга част е изнесена от горящата сграда лично от отец Амбарев.  Наблюдаващият развоя на „пожара” агент Мишо, докладва, че е изнесена документация за Възродителния процес.

Как отеца е успял да намери точно този архив в обемния масив от документи в пламтящата сграда, и какво още е успял да отмъкне, остава загадка. Целесъобразността на деянието-също.  Възродителният процес бе най-явното и видно отвсякъде престъпно дело на управляващата партия, но архивът бе откраднат, без никога след това да бъде използван срещу БКП и нейни функционери, имащи отношение към случая. Съдебни обвинения бяха повдигнати на хардлайнери на БКП, протакани и прекратени заради изтичане на давност.

Разследването на пожара също се протака и на практика само Пламен Станчев е изкупителната жертва. След 146 денонощия излиза от следствения арест и на брифинг обявява, че участниците в ИГН /инициатива за гражданско неподчинение/ били манипулирани. Отклонява   въпроса кой го подпали да заяви, че ще се подпали. Другите обвиняеми по делото също се разминават с правосъдието. Д-р Тренчев е освободен от отговорност, други двама заминават зад граница, въпреки че нямат право да напускат страната. Освен ако не се ползвали „визата” от доклада на Боян Велинов.

Въпреки че темата за списъка „Велинов” бързо бе снета от дневен ред, Несъществуващият Списък  сам се разконспирира, като поведе превантивна битка срещу евентуални неприятни разкрития. Антикомунизмът от инцидентен ропот, в средата на 2010 година  рязко придоби очертанията на организирана безсрочна кауза, с детайлен план за действие – изкореняване на всякаква носталгия по тоталитарното минало, петиции за демонтиране на съветските паметници, идеологическо възпитание на подрастващите.  Антикомунистическата популация, съставена от социалистическа номенклатура и агенти на ДС,  се раздели условно на две бригади. Едната се фиксира основно в Русия на Путин,    като съзря в него заплаха за реставрация на стария строй, въпреки че от Кремъл никога не подадоха такива индикации. Напротив, Русия забрани комунистическата партия след пуча, но както се казва, страх лозе пази.

Втората група се зае да заличи историята и страданията български преди 1944 и след 1989 г., като поведе яростна битка в учебниците да влязат всички престъпления на комунизма, за да знаят младите какво е било и какви ги „чака”, ако продължават да роптаят срещу демокрацията, ЕС и НАТО. На такава организирана, системна и агресивна манипулация бяха подлагани учениците преди Априлския пленум, но както се казва – пленумите се менят, но похватите – не.

За него се знае малко. Роден през 1921 година и починал през 1998 година. Дори в разсекретените архиви на ДС е представен само със снимка, без биографична справка, каквато има за другите високопоставени служители. Димитър Иванов, последният шеф на същото управление, единствен повдига завесата около тази мистериозна личност, но някак предпазливо:” Един от моите предшественици като началник на Шести отдел, всъщност първият му началник, ген. Боян Велинов, който беше изключителен екземпляр, екзотична фигура, мъжкар, малко грубоват, но много прецизен и точен, има много скандален епизод с Димитър Стоянов, когато той става шеф на МВР. Показват му работата на Шести отдел и стигат до едно специално табло, на което се довеждат до техническата служба на министерството подслушвателните устройства. Димитър Стоянов гледа на него, а там пише: Чанков, Югов, Ангел Солаков, Георги Цанков, Дико Диков! Изумен, казва на ген. Велинов: “Другарю Велинов, ама това са министри на вътрешните работи!” А Велинов уточнява: “Бивши, другарю министър!” Димитър Стоянов се шашва: “Ами аз, като стана бивш министър…?!” А Велинов, без да му мигне окото, му рекъл: “Ами вие, като станете бивш министър – и вие там!” Димитър Стоянов не обичаше заради тази случка Боян Велинов до края на службата си, но нямаше как…”

„Нямаше как…“ Недовършените изречения от прехода са много. Със или  без списък широката общественост е убедена, че в скока от социализъм към капитализъм случайни лица няма.  Одобрените  за перестройчици тогава днес преустройват историята.  20 години след убийството на Луканов те продължават да са му верни в битката против комунизма, въпреки че никога не е имало такъв.

 Интервюто с Илия Минев ТУК

Между редовете.сом
mejdu-redovete.com/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B5%D1%81%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B9%D1%87%D0%B8%D0%BA-%D0%BE%D1%81%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7/